При нарушения в общуването между родители и порасналите им деца има обща черта и това често е размяната на ролите, което води до затруднения изобщо в общуването. Ето някои признаци за нарушения на границите с родителите:

Липсва ви неприкосновена територия

Ако живеете с родителите си, то в стаята ви могат да влизат, местят вещите ви, да ровят в нещата ви, джобовете, чантата. Дори, ако живеете в отделно жилище, това не винаги е гаранция за неприкосновеност на личното пространство, защото често родителите имат достъп.  Оправдава се с необходимостта, ако отсъствате, да поливат цветята например, да наглеждат, да вземат някои вещи или поради други причини. Реално човек няма собствена територия, а обща с по-възрастните свои роднини. Ако живеете с родителите си, те разполагат със стаята ви, като своя.

Пълнолетният човек е желателно да живее отделно от родителите си и да има свое пространство, което впоследствие да дели с партньора си. За съжаление, в семейства, където има пречки за автономно съществуване, отделянето е трудно и дори драматично. Порасналите деца се плашат с всякакви опасности, свързани с отделяне, понякога дори се отправят въпроси от рода на „Нима наистина ти е толкова зле тук“,“ Нима наистина ще ни изоставиш“ и т.н.

Териториалният въпрос е особено болезнен и сложен. Този въпрос особено добре показва разпределението на силите в семейството и по-точно кой се възприема за имащ право на свое пространство и чии граници може да се нарушават. Често за справяне с този проблем се стига до помощ от психолога, защото е трудно да се противопостави човек на семейната система и правила. Важно е да се осъзнае правото на отделяне. Всеки пълнолетен има право да е самостоятелен, да живее отделно, да взема решения за себе си. Това е признак за израстване, а не на егоизъм и предателство.

Родителите ви имат планове за живота ви

Родителите ви не само имат планове за живота ви, но и не се стесняват да ги афишират. Това могат да са планове за бъдещето или недоволство от изборите, които сте направили, може да са критики от всякакъв род, за всичко, може грубо да се намесват при взимане на решения или умело да ви разколебават във всичко, което искате да направите. Добре е да се разбере навреме, че всеки човек има право на живот различен от този на родителите си. Не е нужно родителите да се превъзпитават или променят. Важно е друго, а именно- да се разбере, че родителите се намесват прекалено много в плановете и живота ви и да намерите сили и начин да противодействате на това, като разделите своите от тези на родителите ви представи за живота ви.

Нямате право да отказвате на мама, татко или другите си роднини

Непременно трябва да вдигнете телефона, ако ви звънят и ако до половин час не се обадите, настъпва паника и драма. Не можете да откажеге да присъствате на нещо организирано от родителите ви, дори това да ви коства отмяна на лични или служебни ангажименти. Дори да можете да откажете, не го правите, заради чувство на вина, което е толкова силно, че ви е по-лесно да приемете, отколкото да се борите със съвестта си. Дори да ви трябва време да помислите, не го заявявате, а това също показва, че не си давате право на отказ на родителите. Несъмнено тук границите са нарушени и прави човек да не принадлежи на себе си. Решението тук също е да се осъзнае правото на автономност. Личното време, личното пространство и независимостта при вземане на решения- това са трите стълба на автономността.

Договореностите с родителите постоянно се нарушават

Имате предварителна уговорка с родителите, но те я нарушават и ви карат да променяте за пореден път плановете си. Оказва се, че в много случаи родителите се държат като капризни деца, които отнемат цялото ви време и енергия. Невъзможно ви е да планирате ангажимента с родителите си и предвариелно уговореното време, което можете да отделите се нарушава системно, изходът е като изтече времето да си тръгнете или да не се ангажирате. Последното не означава изобщо да не се интересувате от родителите си, а ако става въпрос за ремонт например, да наемете хора, които да се занимават с такива дейности. Това ще осигури нужната помощ на родителите ви, а на вас нужното ви лично време. Ако не, просто се примирявате с положението на зависимост и зачерквате другите си ангажименти.

Да помолиш за помощ не е безопасно

Пълнолетните деца също имат нужда от помощ.
В някои семейства съществува разбиране, че не бива да се иска помощ. А ако човек потърси помощ, това означава, че не е пораснал. Такива родители упрекват децата си, че са се отделили и заявяват, че след като детето им се е отделило, да се оправя само и да не разчита на тях изобщо. В такива семейства, ако синътт или дъщерята поискат помощ, автоматично стават длъжни за нещо много повече отколкото са поискали или услугата се натяква дълго след това с думи като: „ Ние ти помогнахме, а ти за семейството си никога нищо не искаш да направиш!“. Обикновено след няколко подобни случки, човек вече знае до къде свърша зоната на безопасна помощ от семейството и започва тази, за която ще е длъжен на родителите си дълго след това. Към втората по-добре да не се пристъпва.

Постоянно ви оценяват

Не само, че постоянно и за всичко ви оценяват, ами оценката обичайно не е добра. Оценка обикновено поставя този, който смята, че заема по-висока позиция, който смята себе си за висшестоящ, възприема се, че стои по-високо в ерархията. Това не е общуване между равноправни. Оптималното в такава ситуация е да реагирате на оценката като на съобщение, без да се оправдавате и без да убеждавате. Понякога помага смяната на темата на разговор. Това автоматично ви извежда от позицията на малко дете в която се опитват да ви вкарат. „Благодаря ти, че мислиш за мен, мамо! Кажи сега ти как се грижиш за себе си, добре ли се храниш, ядеш ли плодове и зеленчуци?“ За положителните оценки можеш да благодариш, като обаче наблегнеш не на оценката, а на собствения принос. „ Аз също много се радвам, че успях да спечеля конкурса. Много се старах.“

Принудени сте да лъжете за нещо съществено

Човек прибягва до лъжи, когато се чувства притиснат и когато знае, че последиците ще са непоносими- сълзи, упреци и т.н. Ако не можете да признаете пред родителите си, че пушите или че сте се разделили със своя партньор, че сте прекъснали обучението си в университет или сте напуснали работа, означава, че в отношения ви липсва достатъчно автономия. Не е нужно непременно да направиш веднага шокиращите за родителите признания, ако не чувствате готовност да го направите, но си струва да се замислите за отношенията и каква позиция заемате.

Важно е да разберете, че човек прехвърлил двадесетт години, който се приема в роля на дете при общуване с родителите си, ще изпада в тази роля при общуването с всички останали авторитетни и значими за него хора- началници или партньор. Всичко това няма да помогне за израстване, нито за изграждане на здрави отношения. Детето не може да се разпорежда с живота си, не може да постига целите и мечтите си, не може да планира времето, живота си, не може да отстоява себе си. Обичайно създава отношения в които  е в зависимо положение.

Човек, който е „осиновил“ собствениет си родители, се обременява с непосилен товар. Вместо да урежда собствения си живот и да насочи енергията си към създаване на собствено семейство и отглеждане на деца, на собствена кариера, личен живот, той връща ресурсите си назад към родителското си семейство и се грижи за благополучието единствено на родителите си, като загърбва собствените си интереси и развитие.

Важно е да се преживее така наречената сепарация, така че в отношенията да се постигне равноправие- „възрастен- възрастен“. Понякога това изисква увеличение на дистанцията и е необходимо да се примирим с това, че често нашите родители не могат а приемат, не разбират и не могат да дадат. В тези случаи не си струва да се мъчим да ги превъзпитаме или убеждаваме, защото това също ще е нарушение на границите.